Макар и след обещана дъждовна прогноза, нечии домове са празни, защото посоката е Батак и язовира.
Не че сме тръгнали с къщичките си, все пак те са без крака, но сме намерили нов подслон.
Двудневното ни ново " у дома" е избрано по-рано по интернет и се намира малко нависоко в гората. Много подходящо място, където може да се прехвърля и онова въртящото се, помещавано от Баба Яга.
Без да сме в приказка (или в парка), сме 10-тина. Чакаме още толкова да се присъединят на следващия ден.
И без да се върти новият ни дом, сме си доволни. Три уютни стаи, голяма веранда и завет от високи борове спират всякакви ветрове. А има и телевизор за тези, които ще крещят, ако пропуснат футбола (иначе пак).
Играта започва – федербал, шах, табла, карти, ако щете народна топка, широко разбираеми дегустации, танци... телевизор. Не се разминаваме и от разходки (може и) с лодки.
Самата местност Цигов чарк се е настанила далеч от големите пътища. Разхвърляна е около двата бряга на Стара река и стръмните скатове на хълмовете.
Чудесно място, за да се забрави суматохата на града. Вече са разположени множество палатки, някои от които с доста добро оборудване, дори и антена да хващат телевизия. Ех, пак това европейско!
Навсякъде по брега на язовира са хвърлени въдици. Естественото им продължение – рибари, заредени с търпение и надежда за добър улов.
Близо до пътя към Велинград има и китна кръчма, която ни всмуква с мирис на въртящо се пред очите ни агнешко, свинско и какво ли още не. Хвърляме се (без въдици) на прясно уловената риба, шкембе, родопска салата, сирене по родопски, пиле по родопски, каквото си искаме по родопски.
Къщите в близката околия също искат да се разхождаме около тях. Особено, ако сме възрожденски настроени. Архитектурата им е създадена малко след Освобождението.
Живописна картина от криволичещи улички, усмихнати хора и свеж въздух възвръща забравеното чувство на спокойствие от детството ни, когато сме на село при баба.
По този същия път - към Велинград се издигат ниски бунгала и са се появили конструкциите на започнати строежи.
С точност, община Батак е разположена в Западните Родопи, на 1036 м надморска височина. Красотата на района се усилва от заобикалящите язовира от всички страни хълмове (100-200 м над равнището му), а над тях се издигат върховете на Баташката планина, която на запад граничи с Чепинска река, на юг - с Доспатска река и яз. Доспат, на изток - с река Въча, и на север - с Тракийската низина.
Учудващо гладък е и пътят, дори след като излезеш от магистрала „Тракия“. Тя се ползва до Пазарджик.
Малките асфалтирани улици повеждат към Велинград, без да се налага да се друскаш по седалките на колата от дупки и бубунки.
Отново неизбежните табели: „For Sale“ и пред тях нарисувана бъдещата визия на недостроената сграда.
Подшушват ни, че на тези места сега им е времето да се посещават, докато още не са задушени от множество туристи и нови съседи.
Старите са спокойни и се познават. Те не ограждат къщите си, защото никой не спори до къде стига неговото пространство и от къде започва това на съседа му.
Тези хора са мили, услужливи и те оставят да си починеш без притеснение, без съвети, без грижи за нищо и необезпокояван от никого.
Спирачките отдавна не важат. Разходката е започната. Пеша, из високите стръкове на полето пред езерото.
С присъединило се към нас местно пале, което подскача из тревата, върти се на всички посоки, следва, чака и търси нещо свое по кучешки понятно. С гигантските охлюви – мазни и слузести, бавни и увиващи се по мантинелите на улицата.
Разходката е дълга и бавна, съответно времето е спряло и никой не се интересува от часа, от облаците, дори когато започва да вали. Дъждът се усилва, но не и нашата крачка.
Просто се оставяш – мокър, кален, весел, смешен, със залепени блузи по тялото, изобщо не ти пука.
Нов ден, нови хора. Придошли са новата партида приятели. Отправяме се към другата страна на язовира, където отново ниски бунгала подсказват, че може да ги посетиш.
Този път уцелваме чудно време за пикник.
Отново надвисват облаци, твърде близо и страшно черни, които плават върху планините и се отразяват по сенчест начин върху езерото.
Забравяш, че си сред природата. Вече си в картичката с най-невероятно измислени цветове.
Всъщност, грешката не е във фотографа. Боичките са нарисувани от природата. Точно от тази страна тя не е щадила и ярко е преповтаряла тонове, цветове, смесвала ги е и отново ги е повтаряла.
Подобен дъжд не плаши, той иска да го гледаш.
Този край те посреща и изпраща като гост, който е вилнял както си иска, който е оставил напрежението някъде далеч по пътя и който няма да си го прибере обратно, докато се връща към задълженията си, защото след такава почивно-мрачно-разхождаща се събота и неделя, дъждът те е натоварил с една единствена идея: няма нищо по-хубаво от лошото време.
